Кое да изберем в крайна сметка – книгата на Мери Шели или филма на Гийермо дел Торо?
Появата на новия „Франкенщайн“ на Гийермо дел Торо в Netflix събужда смесени чувства. От една страна, това е поредната, близо стотна екранизация на романа на Мери Шели, а от друга, завръщането към тази до болка позната история говори за нещо повече от културна инерция. „Франкенщайн“ отдавна не е просто роман. Той е мит, предупреждение, обвинителен акт срещу модерността, преди тя да се е осъзнала като такава. Излизането на филма е съпътствано и с ново луксозно издание на „Кръг“ – „Франкенщайн, или новият Прометей“ (превод Жечка Георгиева, илюстрации на Димана Георгиева), което е чудесен повод да се обърне внимание на приликите и разликите в адаптацията на Дел Торо.
Романът е рожба на въображението на една тийнейджърка (Шели е едва на 18), но и плод на специфична културна и дори климатична атмосфера. През 1816 г. Европа и голяма част от северното полукълбо преживяват т.нар. „лято без лято“ – година на необичайно ниски температури, непрестанни дъждове и мрачни небеса. Причината е изригването на вулкана Тамбора в Индонезия през 1815 г., едно от най-мощните в записаната история, което изхвърля в атмосферата огромни количества вулканична пепел и аерозоли, блокиращи слънчевата светлина и понижаващи глобалните температури. През това особено студено лято Мери Шели, Пърси Биш Шели, лорд Байрон и лекарят Полидори се оказват затворени в къща край Женевското езеро. Именно там Байрон предлага прочутото състезание със страшни истории. Така под сивото небе на временно прекършен свят, в който природата сигнализира, че границите са прекрачени, се ражда трагичната съдба на Франкенщайн.
Дел Торо, режисьор с влечение към изоставените същества, телесната гротеска и моралната сантименталност, е естествен избор за подобен проект. В интервюта той споделя, че като дете за него филмът „Франкенщайн“ от 1931 г. е бил религиозно преживяване, което му е позволило да разбере защо семейството му ходи на църква в неделя сутрин. Образът на чудовището наднича във всичките му филми, винаги обгърнат от състрадание. Именно тук се корени една от основните разлики. „Франкенщайн“ не е роман, който лесно събужда съчувствие към антагониста си, напротив, принадлежи повече към тъмната зона на романтизма, тази на Фюсли и Гоя, а не към уютната му пощенска версия на картичка, обрисувана с мъгли и копнеж.
В книгата Виктор Франкенщайн е дете на Просвещението – син на реда, разума и увереността, че светът е обясним. Детството му е стабилно, почти идилично, лишено от травматични обрати. Съществено е, че Шели отказва да предостави психологическото алиби, на което сме свикнали в съвременната драматургия. Виктор не е тласнат към науката от болка или загуба, а от самонадеяно любопитство – същото любопитство, задвижвало алхимиците, а по-късно и инженерите на индустриалния ад. Филмът, верен на съвременната нужда да обяснява героите през травмата, пренаписва този произход. Майката умира при раждане, бащата е студен хирург, а науката е съдба, а не избор. Ход, който би бил напълно неприемлив за Шели, но е напълно разбираем за рационалния XXI век, когато всеки държи да обясни причините и да постави диагноза.
Друга съществена разлика откриваме в образа на Чудовището. В романа то безспорно е трагично, но и същевременно злонамерено и отмъстително. То не е Квазимодо или Пинокио, нито „доброто чудовище“, което чака някой да го обикне. Рожба на природата, с първична нужда да се сдобие с партньор, то е пълнокръвен убиец. Дел Торо избира да смекчи тази жестокост. Неговото чудовище се развива от наивно дете, през романтик, който чете Милтън и Библията, до страховит, но справедлив самотен герой, който до последно не губи съчувствие към своя създател и най-голям враг. Насилието му е реакция, не избор, а благодарение на аполонската визия на актьора Джейкъб Елорди Чудовището е, не на последно място, красиво. Този исполин с превъзходни черти може да предизвика сълзи на обожание и възторг, но не и на безпокойство.
Елизабет е друг симптоматичен случай. В романа тя представлява домашния уют и стабилността, на които Виктор би могъл да се наслади, ако се откаже от обсесията си. Днес героиня като Елизабет би предизвикала ожесточени критики, че портретът ѝ се доближава повече до икона, отколкото до човешко същество. Дел Торо я преобразява в учен, наблюдател на малките създания, медиатор между Виктор и Чудовището. Тя е красива, нежна, прозорлива и силна. Във филма баща ѝ, благодетелят Игор Харлендър, е изцяло изобретение на режисьора. Той е вкаран да уплътни сюжета и да създаде ново поле на напрежение (буквално и преносно). Макар да е обречен да остане като придатък, кръпка към оригиналната история, хубавото е, че покрай неговата роля зрителят добива представа за процеса на работа около вдъхването на живот.
Шели премълчава как е създадено Чудовището. Тя внушава, че тайната е по-страшна от механизма, и внимателно си измива ръцете, като споменава в края на романа, че може някой да прочете указанията и да повтори греховното творение. Дел Торо, като добър бароков художник, показва всичко – машини, светкавици, замъци, инженерни механизми. В киното си мексиканецът винаги е предпочитал да рисува с размах повърхностното (костюми, сценография, ефекти), докато в романа Шели поема по тихия път. В книгата Чудовището е създадено в таванска стая. В бедна квартира и импровизирана лаборатория, която внушава чувство на срам и мерзост. Киното, както обикновено, избира епичното.
Финалът окончателно затваря разлома между двете произведения. Романът завършва трагично в арктическата пустота. Чудовището тръгва към самоунищожение не защото е получило прошка, а защото е изразходило запасите от надежда. Филмът отхвърля този нихилизъм и се впуска в една далеч по-оптимистична развръзка. Получаваме слънце, прошка, жест на помирение. Дълбоко неромантичен финал в първоначалния, суров смисъл на думата. Тук е поставен крайъгълният камък в разликата между двете произведения. Книгата е по-несъвършена, но търпи различни прочити, докато Дел Торо е изгладил и допълнил тромавите сегменти, преправяйки историята в един по-достъпен и безопасен вариант, който е лесен за харесване. Романът на Шели е предупреждение, докато адаптацията на Дел Торо носи утеха.
Епохата на изкуствения интелект ни поставя в култура, която смущаващо напомня съдбата на Виктор Франкенщайн. Култура, която създава алгоритми, модели и синтетични организми с техническа увереност, но и с морална безотговорност. Както и при Виктор, въпросът „Способни ли сме?“ изпреварва „Трябва ли?“, а „Какво следва?“ се отлага неопределено, докато щетите не станат факт. Съвременният Франкенщайн не работи в таванска стая, а в добре осветен офис и говори езика на оптимизацията, но логиката е същата – създаване без поемане на отговорност. Според Дел Торо емпатията може да поправи всичко, докато романът на Шели е по-безпощаден в присъдата си – има грехове, които не подлежат на изкупление. Кое да изберем в крайна сметка – книгата или филма? И двете, защото ни предлагат фундаментално различни подходи към една и съща история, която описва нашето настояще и потенциално бъдеще. А има ли по-подходящи условия за готическия пейзаж от мрачното небе над Женевското езеро, което днес се е разпростряло над целия свят и ни предупреждава с шепота на вековете: Внимавай кой път ще избереш!
Вашият коментар