„Драмата“, 2026 г., САЩ, реж. Кристофер Боргли, в ролите Зендея, Робърт Патинсън
Представете си, остава седмица до сватбата ви, когато научавате, че човекът до вас е обмислял да извърши ужасно престъпление преди петнайсет години. Как бихте реагирали? Познавате ли човека, с когото споделяте живота си? Ще простите ли миналото му? Това са част от въпросите, които правят „Драмата“ любопитен и в някои случаи болезнен за гледане филм. Подобна провокация преди десет години си позволи Паоло Дженовезе с „Перфектни непознати“ – филм, за който все още се говори. „Драмата“ на норвежеца Кристофер Боргли крие тайна, която превръща всеки жест или поглед в повод за съмнение. Това е благодатна територия за киното, изследвана в класически произведения като „Ребека“ и „Широко затворени очи“. Едно признание отваря пропаст между двама влюбени, а отровната сила на въображението дава сила на миналото да спъне настоящето.
„Драмата“ разполага с онова все по-рядко качество да излиза извън рамките на екрана и да се просмуква в разговорите след прожекцията. Мъже и жени спорят кое, как и защо се е случило, пренасят моралните дилеми на героите върху собствените си връзки. „Ти веднага би ме изоставил, нали?“ или „Той просто не я изслуша, както трябва“ са реплики, които може да чуете. В този смисъл филмът напомня на интимните психологически драми от 70-те и 80-те („Съпрузи и съпруги“, „Крамър срещу Крамър“). Прекрасно е, че киното все още има силата да вълнува.
Боргли открива филма с една от най-нежните романтични сцени от години насам. Чарли (Патинсън) забелязва Ема (Зендея) в модерно кафене, вижда, че чете книга, проверява набързо в телефона си за какво става дума и се приближава с привидно невинната лъжа, че много харесва книгата. Ема не реагира. Той неловко се отдръпва, преди да разбере, че тя не чува с едното си ухо. „Нека опитаме още веднъж“, казва му тя – реплика, която ще се върне с болезнен смисъл във финалната сцена. Непринуденост, вълнение и крехка несигурност, съпътстващи ранното влюбване, са втъкани в това прекрасно начало, което изпъква на фона на циничните романтични заглавия от последните години. Филмът разполага и с още едно сериозно предимство – двамата си актьори.
Тази година Зендея и Патинсън имат три общи проекта. Два от тях са шумни мегапродукции – „Дюн 3“ и „Одисеята“. Именно между дрънченето на мечове и пясъчните червеи се промъква тихият филм на Боргли. Изборът им да участват в независим проект говори за инстинкта им да търсят роли, в които да раздвижат актьорските си мускули. Рядка възможност във филми с бюджети от 200–300 милиона долара, където персонажите са хартиени изрезки, подчинени на спектакъла. Тук Зендея разкрива призрачна меланхолия, която камерата улавя с деликатност. Присъствието ѝ променя ритъма на целия филм. Заснет на 35-милиметрова лента, „Драмата“ се гордее с рядка материалност на образа – зърнестата текстура, меката светлина и интимните сенки са истинска радост за ценителите на доброто кино.
Подобно на предишните си два проекта, Боргли започва „Драмата“ с отлична хрумка – провокативна и емоционално заредена, но издържа около един час. Проблемът идва по-късно, когато конфликтът е готов за кулминация. С наближаването на сватбата зрителят очаква взрив, залозите и са изведени до абсурдна крайност, нещо близко до „Меланхолия“ на Триер би било подходящо. Емоционален апокалипсис, при който краят на връзката да е равнозначен на края на света. Боргли избира по-сдържан тон, който за едни ще бъде проява на зрялост, а за други – пропусната възможност. Финалната сцена връща енергията, защото римува първата сцена между героите и придава на филма приятна кръгова структура. Оставя и достатъчно двусмислие. В най-добрите си моменти „Драмата“ е като Gen Z версия на „Когато Хари срещна Сали“, направена за поколение, което анализира чувствата си до пълно изтощение, но въпреки това остава безпомощно пред тях.
Въпреки някои неравности във втората си половина, това е най-смислената американска продукция за първите четири месеца. Не само заради разкритието, което някои прибързано биха отхвърлили като „твърде американско“. Боргли разчита на екстравагантен морален казус, за да илюстрира универсалния страх, че не познаваме напълно човека до себе си.
„Драмата“ смесва политически коментар, романтична комедия и психологически трилър по начин, който на теория не би трябвало да работи. Провокира разговори и забавлява, кара ни да се чувстваме неудобно и може да е причина за неловко мълчание по пътя към дома. Трябва ли ви по-добра препоръка?
Текстът е писан за Портал Култура
Вашият коментар