„Какво можем да знаем“, Иън Макюън, превод от английски Радосвета Гетова, издателство „Колибри“, 2026 г.
Представете си бъдеще, в което климатична катастрофа е вдигнала морското равнище и е потопила значителна част от Южна Великобритания. Островът се е преобразил в архипелаг, много градове са потънали. Хората прекосяват тази драматично променена география с лодки и електрически скутери, избягват пиратите, които патрулират в северните региони, и оцеляват благодарение на евтин протеин. Годината е 2119, а един мъж преследва изчезнало стихотворение. Това е близкото бъдеще, което Иън Макюън описва в новия си роман „Какво можем да знаем“.
Томас е изследовател, профилиран в литературата от периода 1990–2030 г. Обсебен е от вечеря, състояла се през 2014 г. в провинциална Англия, по време на която именитият за времето си поет Франсис Блънди чете на глас „Корона за Вивиан“, посветена на жена му. Короната е пръстен от сонети, като всеки следващ започва там, където е завършил предходния, повтаряйки последния стих. Томас се рови в имейли, дневници, дори рецепти, за да възстанови тази вечер и състоянието на всеки един от гостите. След като прочита Короната пред гостите, Франсис подарява единствения екземпляр на Вивиан, но впоследствие произведението изчезва безследно.
„Какво можем да знаем“ е литературно разследване, климатично предупреждение, психологически роман и семейна драма, замаскирани удобно като фантастика. Този паноптикум може да заблуди мнозина, защото Макюън не се интересува да изгражда осезаемо и логично бъдеще със собствена терминология и любопитни спекулации. Книжарите ще сбъркат, ако подредят книгата до творчеството на Айзък Азимов, Франк Хърбърт и Дъглас Адамс. 2119 г. тук е просто трамплин, от който Макюън отскача, за да се гмурне в тематичната основа, подсказана от заглавието. Какво можем да знаем за миналото?
Структурата на романа е вълнуваща. Отчуждението, което ни обзема, когато осъзнаем, че за тези герои ние сме миналото, все едно сега да четем записките на Вирджиния Улф за вечеря с клуба Блумсбъри, създава условия за анализ на настоящето. Когато Томас разследва, сме сто години напред, но когато открие документ, който му разкрива повече за Вивиан и съпруга ѝ, се връщаме в 2014 г. Втората половина на романа изцяло се пренася в миналото, за да разберем истината, така че на въпроса какво можем да знаем все пак има отговор, при това положителен, макар и с много уговорки. Тук Макюън похабява огромно количество страници, за да ни разкаже банална история за изневери, предателства и грижата за роднина, болен от алцхаймер. Сякаш бърза да се върне към позната територия, въпреки че е създал по-вълнуващи обстоятелства, в които климатичната катастрофа и литературното разследване са достатъчно силен вятър в платната за вълнуващ и актуален роман. Това прави първата половина далеч по-вълнуваща, за това помага и мистерията, която е невъзможно да разгадаем в самото начало.
„Ню Йорк Таймс“ определя книгата като „изтънчено забавление от висок порядък“. Навремето у нас щяха просто да напишат, че романът е буржоазен. Това не е ново за Макюън, който често си избира за герои професионалисти от високата средна класа – невробиолози, романисти, историци, физици (с Нобелова награда), съдии, издатели, антрополози, учители по пиано. Това ще подразни някои отдалечени от този свят читатели. Освен това подозрително внушава, че Макюън не успява да се отдели от социалния балон, в който живее. Героите му обсъждат класическа музика, поезия и картини на фона на климатична катастрофа. И всичко е ужасно сериозно.
По едно време Франсис цитира Т. С. Елиът: „Научи ни кога да ни е грижа и кога не“, но Томас не е съгласен и коментира: „Звучни, но празни думи, защото никой никога не се е нуждаел от този урок. На нищо не можем да се научим. Приклещени сме между мъртвите и неродените, между призраците на миналото и призраците на бъдещето, а всички те ни изглеждат маловажни“. Проблемът е, че финалът действително изглежда маловажен. Грандиозната мистерия, която разплитаме в продължение на 400 страници, е сведена до семейна драма и потулено престъпление, достойно за сюжета на криминален сериал. И все пак Макюън скоро става на 78 години, погледът към миналото е неизбежен. Мнозина твърдят, че това е най-добрият му роман от години. Склонен съм да се съглася.
Вашият коментар