След „Възмущение“ и „Синдромът Портной“ в мен се оформи притеснителното впечатление, че Филип Рот пише еднотипни романи на повтарящи се тематики. А когато видях, че „Писателят призрак“ е посветена на Милан Кундера, бях сигурен, че ме очаква още от същото. Но заглавието и пишещата машина на корицата… как да устоиш, когато някой подразни романтичната ти представа за занаята на писателя.
Романът обхваща посещението на Нейтън Зукърман (чийто първи разкази току-що са били публикувани в голямо издателство) в дома на прочутия И.А. Лоноф. Двамата си говорят за литература и изкуство, докато жената на Лоноф смирено шета около тях. Когато Зукърман влиза в кабинета на Лоноф, вижда на земята да седи младо момиче, което в последствие излиза от къщата, но към края на романа се завръща, за да задвижи най-неочаквания обрат.
Макар Рот отново да се занимава с грижите на израстващ в Америка еврейн след Втората световна война, книгата е далеч по-многопластова и богата на теми. На първо място изпъква взаимоотношението между двамата писатели. Зукърман, млад и неопитен, поглъща всяка дума от големия майстор, докато Лоноф, изпаднал в разочарование и избрал пътя на инерцията, вярва, че не е постигнал нищо особено и просто е добър в „обръщането на изречения“, както самият той описва труда си.
Скоро не бях чувал по-добро предписание за ползотворно четене:
Ставайки, Лоноф леко потръпна (лумбагото, обясни той, понеже днес прекалил с преобръщането на изречения), след което каза, че тепърва има да чете. Бил неспособен да оцени истински един писател, ако не го чете няколко дни поред, и то най-малко по три часа наведнъж. Иначе, въпреки подчертаванията и записките, губел връзка с вътрешния живот на книгата и нямало смисъл въобще да я започва. Понякога, когато неизбежно се налагало да пропусне цял ден, предпочитал да започне пак от самото начало, отколкото да го тормози чувството, че се е отнесъл несправедливо към някой сериозен автор.
Втората половина на книгата се фокусира върху живота на Зукърман и неговите първи успехи в литературната сфера. След като е публикуван негов разказ, в който евреите са описани като ламтящи за богатства, всички роднини на Зукърман го упрекват в антисемитизъм. Неговата защита е, че просто е искал да разкаже нещата такива, каквито са били и изобщо не е мислел за цялата еврейска общност. Следва един много селинджърски разговор:
– Можеш да му кажеш, че си бил да гледаш „Дневникът на Ане Франк“. Поне това.
– Не съм го гледал. Четох книгата. Има ли някой да не я е чел?
– Но тя ти хареса, нали?
– Не е там въпросът. А има ли как да не я харесаш? Мамо, не желая да дрънкам баналности, за да доставя удоволствие на възрастните!
– Но ако напишеш само това – имам предвид, че си чел книгата и си я харесал… Защото Теди казал на баща ти… Нейтан, не смея да го изрека… Казал му, че според него ти май не обичаш особено много евреите.
– Теди се е объркал. Него не обичам особено много.
– Остави остроумията, моля те. Стига с тая ти склонност да надприказваш всички. Просто ми отговори. Вече съвсем се обърках… Искам да ми кажеш нещо, Нейтан.
– Какво?
– Аз само предавам думите на Теди. Синко…
– Какво има, мамо?
– Ти наистина ли си антисемит?
Рот използва множество препратки за основа на романа си. Мелвил, Хоторн, Чехов, Гогол, Флобер, Толстой, Достоевски, Кафка, Джойс и Томас Ман. Но най-очевидно е влиянието от Хенри Джеймс. Докато Зукърман разглежда книгите в библиотеката на Лоноф, попада случайно на томче с разкази от Джеймс (официално се оплаквам, че у нас все още не са издадени). В един от разказите, който се казва „Средна възраст“, става въпрос за застаряващ писател, който не вярва, че е оставил нещо значително зад гърба си. Докато здравето му се влошава, за него се грижи лекар, който е голям почитател на творчеството му. Следната сцена е цитирана в романа на Рот:
В предсмъртния си час той направи на доктор Хю знак, че иска да говори, и когато докторът коленичи до възглавницата, Денкъм го придърпа близо до себе си.
– Накарахте ме да мисля, че всичко това е заблуда.
– Не и вашата слава, драги приятелю – заекна младият човек.
– Не славата, доколкото я имам! Да си издържал проверката, да са те произвели поне мъничко в ценност, да са се поддали поне мъничко на магията ти – това наистина е слава. Но по-важно от всичко е да си накарал поне един човек да се загрижи. Вие, разбира се, сте луд, но това не променя правилото.
– Успехът ви е огромен! – каза доктор Хю, а в младежкия му глас прозвуча едва ли не звънът на сватбени камбани.
Денкъм се замисли над тези думи и събрал последни сили, промълви:
– Втората възможност – там е заблудата. Възможността винаги е била само една, не е имало друга. Трудим се в тъма, правим каквото можем, даваме каквото имаме. Нашето съмнение е нашата страст, а страстта – нашето дело. Останалото е безумието на изкуството.
Именно последните думи на умиращия писател са основата за романа на Рот. Книгата му, освен за всичко друго, е посветена на занаята на писателя. Поглед зад завесата, в тихия кабинет, където освен вдъхновение и гениалност съжителстват тревожност, лудост и съжаление за един друг възможен живот.
Вашият коментар