Не съм лош човек, Господи. Ти виждаш сърцето ми и знаеш, че силно искам да харесвам българското кино. Какво по-хубаво от това – да съм роден в държава, в която се снимат хубави филми, които дълбоко вълнуват сърцето, да излизам от киното и да мисля върху тях, да се връщам след няколко дена и отново да ги гледам. И не само да ги гледам! Да виждам нови неща, Господи, каква прелест би било това. Ако има хубави филми, правени от добри режисьори, аз не бих се побоял дори да им изпращам сценарии и като ми отказват, да се преизпълвам с радост, че ето, хората разбират, имат вкус, и затова ми отказват, вдъхновяват ме да бъда по-добър. Така ще се мотивирам и ще ставам по-изкусен майстор на словото, за да има още по-добри филми. Какво великолепно омагьосано колело, от което не искаш да слизаш. Върти се като лента на стар прожектор в сънищата ми.
Прости ми, Господи, ако съм бил твърде суров към филма „Гунди“, към „Триумф“ и към всички други, които в своята прекомерна страст съм покосил с думите си. Ти виждаш, че е било от любов към киното, а не от омраза към човеците, които с пот на челото са снимали, монтирали, осветявали, а дори понякога са писали, играли и в най-редки случаи режисирали. Дойде моментът да поискам прошка, ако някоя произволна дума се е промъкнало нехайно и е наранила нечие сърце, ако съм си позволил повече от отредената ми мяра. От друга страна, Господи, ти знаеш, че много съм се спирал да не казвам всичко, което мисля. И когато хората ме спират на улицата и ме питат: „Защо си толкова лош?“ почти се ядосвам, понеже с възпитание на чувствата и най-вече на волята, съм се спирал да не напиша някоя оригинална, но груба дума, заради която после да съжалявам. Ние критиците, колкото и да се самозаблуждаваме, повече от всичко настояваме да бъдем харесвани.
Понеже си всемогъщ, бих те помолил да вкараш в ред родното кино, Господи, но и знам, че ти държиш сами да полагаме усилия за собственото си избавление и поради това няма да те моля за такива чудеса на чудесата, а само за прошка и ако може, наистина, умолявам те, догодина да е малко по-добре. Стига ни.
Така и така съм започнал, не бива да скривам и греха си, че не харесвам повечето български книги, които се издават у нас. Знам, Господи, знам, че много молби за прошка станаха, но аз наистина се чувствам ужасно като си помисля, че хората ме вземат за някой изпълнен с омраза негодник, който от завист обикаля и само гледа какво може да развали, вместо самият той нещо да направи. А ти знаеш, че правя! Но нейсе, за книгите говорех. Прости ми, че не харесах последната на Георги Господинов, и на Здравка Евтимова не харесах книгата, Господи, помилуй, обречена работа се оказа да се моля за прошка с такива грехове, тежки като томовете на Петър Стоянович. Но ако е възможно, моля те, спомни си за мен, ако моите неприятели се съберат на едно място и си кажат: „Е, тоя наистина много прекалява.“, сложи поне на един в сърцето разбиране, че не съм лош човек и силно жадувам да съм по-добър, но най-силно да чета добри книги, защото от настоящите ме боли глава и не мога да спя, понеже само смърт, побоища и баба ти на село.
И не на последно място искам да благодаря на списание „Нула32“ за куража да приюти един такъв грешник като мен и общо взето да му даде свободата да казва почти всичко, което му е на сърце. Не съм искал да се правя на Харолд Блум, нито на Полин Кейл или на Андре Базен, достатъчно ми е било да имам едно малко пространство, където да казвам истината. Понеже, нали, писано е в твоето слово, че само истината ще ни направи свободни. Вярвам в тези думи, дори когато не вярвам в теб, дори когато се шегувам и дори когато съм сериозен. А в този текст се оказа, че има и от трите по малко.
Благодаря и на вас, читателите, че продължавате да четете. Ще се изгубим в царството на лъжата, ако не си помагаме, а вие държите стотици малки светлинки, които блещукат в мрака и настояват, че има надежда да разпознаем очертанията на изхода в този потискащ лабиринт на лошия вкус. От моя страна обещавам нищо по-малко от честната си дума. Дано помогне на някого поне наполовина отколкото помага на мен. Благодаря още веднъж!
Текстът е публикуван в сп. Нула32
Вашият коментар