„Страстите според Г.Х.“, Кларис Лиспектор, превод от португалски Иван П. Петров, издателство „Аквариус“, 2025 г.
В откриващия монолог на филма „Няма място за старите кучета“ по романа на Кормак Маккарти героят на Томи Лий Джоунс – шерифът Ед Бел, държи монолог, който завършва с думите, че ако човек иска да върши работата си съвестно, трябва да рискува душата си и в някакъв момент да каже на себе си: „Добре, ще бъда част от този свят“. На пръв поглед романът на Кларис Лиспектор „Страстите според Г.Х.“ няма общо с криминалния филм, но истината е, че на повече от 200 страници героинята е парализирана в едно почти принудително състояние да стане част от света. Състояние на съзряване, което младите хора често определят като момент на живот и смърт.
Лиспектор е на 44 години, когато пише „Страстите според Г.Х.“, така че не можем да говорим за юношеска неувереност, още повече че книгата е преднамерено експериментална и често недостъпна. Далеч от незряла творба, в нея боботи пламъкът на младежкия невротизъм, на онази точка в пространството, в която обектът заема две позиции едновременно. Романът изобилства с такива трептения, докато образът постепенно съвпада, за да се проясни лицето на въпросната Г.Х., която споделя с нас като с любовник за своята криза.
Ако трябва да се опише какво се случва в книгата, едно изречение ще е достатъчно. Млада жена, скулпторка, влиза в стаята на бившата си прислужничка, където открива хлебарка и ужасена я премазва, но това действие отключва в нея криза на идентичността. Този почти шизофреничен пристъп изпълва страниците на романа с аромат на алкохолен делириум. Шокиращо смели и лични са разсъжденията на Лиспектор, отсъства всякакъв опит за магически реализъм или сюжет. Книгата е като изповед пред интимен партньор, а читателят сякаш наднича в дневника на бразилската писателка.
В самото начало Лиспектор предупреждава, че това е книга, писана само за хора с „вече оформена душа“, и настоява, че единствено те ще осъзнаят, че следващите страници не отнемат нищо от никого. За останалите с неоформена душа романът ще отнеме време и търпение. Повече от всяка друга книга напоследък „Страстите според Г.Х.“ заслужава това предупреждение. Нехайната разходка из ронливите скални масиви, които се издигат из страниците, има опасност да предизвика свлачище. Този амбициозен литературен експеримент се развива като буря, но постепенно утихва в молитва, за да изследва същността на вътрешното изгубване.
Макар да е труднодостъпна, книгата е красиво написана, Лиспектор няма равна в изобилието на енергия да изобретява нови начини да каже едно и също, за което спомага безупречният превод на Иван П. Петров. Текстът е фрагментарен, цикличен и симетричен въпреки апофатичния танц, в който всяко понятие се самоотменя и се размива в противоположното. Основна характеристика на романа е това постоянно жонглиране с онтологични категории „нещо“ и „нищо“, „святост“ и „грях“, „смърт“ и „живот“, като целта е да се улови едно предезиково преживяване, но за мнозина това ще се превърне в изтощителна стилистична рутина. Тези с „оформена душа“ вероятно ще се доближат до катарзиса, но за останалите остава да се лутат във философски лабиринт без изход.
Лиспектор е силно повлияна от екзистенциалистите, а сред любимите ѝ писатели са Джойс, Достоевски, Пруст и Кафка. Това спомага за осмислянето на експерименталния подход и темата за отчуждението, като особено интересен паралел може да се направи с Кафка и неговата новела „Метаморфозата“. В повестта Грегор Замза се превръща в насекомо (често пресъздавано като хлебарка, макар Набоков да не е съгласен) и става чудовище за света, но за Лиспектор промяната е вътрешна и чрез самоопределяне с отблъскващото Г.Х. открива себе си и се доближава до Бога. Азът е стъпкан и вместо болка настъпва свобода; вместо унищожение – интеграция.
Вашият коментар