Покрай ръба на вечната тишина

„Същността на нещата“, Греъм Грийн, превод от английски Людмила Харманджиева, издателство „Кръг“, 2025 г.

Хенри Скоуби е великолепен герой. Мекото му сърце, захвърлено в суровите колониални условия на Западна Африка по време на Втората световна война, е достатъчно за история, едновременно трогателна и трагична. В романа си „Същността на нещата“ (1948) Грийн проследява моралния разпад, последвал разрушителното чувство за съжаление, което героят изпитва към другите. Кулминацията е ужасът, че другите съжаляват теб.

Скоуби е заместник-комисар в Западна Африка. Жена му Луиз е самотна и неудовлетворена, чете поезия и мечтае да напусне Африка. В града скоро пристига подозрителният Уилсън, на когото е възложена тайната мисия да разследва корупционните сделки с диаманти. На мерника му е сирийският контрабандист Юсеф – отчаяно обсебен (дали от любов, дали поради интереси) да спечели приятелството на Скоуби. В живота му се намесват младата вдовица, оцеляла корабокрушение, Хелън и отец Ранк, който слуша изповедите на героите и е свидетел на моралния им крах.

В ревю за New Yorker от 1948 г. Джордж Оруел критикува книгата, като отбелязва, че Скоуби не е достоверен герой, понеже е разкъсван от неправдоподобен конфликт. Ако вярва, че изневярата е смъртен грях, би спрял, ако пък упорства в нея, чувството за вина би отслабнало. И най-вече, ако основната му характеристика е, че не желае да причинява страдание, не би станал полицай. Не е учудващо, че атеистът Кристофър Хитчънс цитира това ревю в есето си Graham Greene: I’ll Be Damned. За невярващите е абсурдно, че някой би изпаднал в морални дилеми, свързани с метафизични въпроси. Още повече че това е основна тема и в следващия роман на Грийн „Краят на аферата“. Но тази критика ни казва повече за критикуващия, отколкото за самата книга.

Те бяха покварени от пари, а той – от чувствата си.

Скоуби е пропит от съжаление към света, защото съжалява себе си. Изгубил е детето си, сключил е брак, в който се чувства едновременно трогнат и самотен; той не е напълно наясно как животът го е отвел до бреговете на Сиера Леоне. И това е чудесно. От Хамлет насам не всеки протагонист притежава железни принципи и себепознание. Именно несигурността преобразява привидно скучния Скоуби във вълнуващ за интерпретация образ. Той може да отправя молитви към Бог, но дали вярва искрено и кое поставя на първо място – грижата за слабия или вечната си душа. Той в крайна сметка се доверява, че милосърдният Бог не би осъдил чувствата му, но на практика ние, читателите, сме това „божество“, което осъжда или прощава. Грийн ни поставя на мястото на всевиждащ демиург, за да разберем, че не е лесно да разтвориш човешката душа. А вътрешността ѝ често е парадоксална.

Ако човек знаеше всичко – запита се той, – дали щеше да му е мъчно и за планетите? Ако можеше да проникне в онова, което се нарича „същността на нещата“?

Африка в този роман не е Африка на Кутси, не е обрисувана с просторните си пространства, които дори и отчайващи, често са отворени. Грийн описва тесни улички, дъждовни вечери, разговори сред мъждукащи свещи в стаи с ниски тавани – светът е затворен и задушаващ, каквато е и съдбата на Скоуби, подхвърлян от волята на другите. Полицай, а всъщност заложник. Белезниците са окачени на стената зад бюрото му – символ на усещането му за необратим детерминизъм. Дали поради съжаление, объркване или тъга, той е човек с пречупена воля. Затова и пред очите му няма пейзажи, които вдъхват надежда за бъдещето. Единствената светлина е тази от фенера, с който обхожда вечер пристанището. Това не е роман за Африка, макар лесно да може да се наложи темата за колониалната експлоатация, това е роман за мъжката самота, за моралната криза, за вярата, това е дълбоко тъжна и мъдра книга.

Спокойно – каза си той, – този климат не е за емоции.

Хенри Скоуби е великолепен герой. Не поради прекомерна смелост, свръхчовешки качества или интересен конфликт, а именно поради крехкото си човешко състояние. Понякога е слаб и изгубен, а друг път достолепен и грижовен. Грийн постига нещо необикновено в романа си, героят му изрязва себе си от страниците и си тръгва. Напуска ни, без обяснения и оправдания. Това е неговата история, всички останали приказки са, както казва отец Ранк, „шум покрай ръба на вечната тишина“.