Орлови нокти

– Не негодувай срещу вятъра, дъжда и хремата – провикна се чичо му от могилата, след това стреля.

Момчето стоеше в подножието на могилата. Носът му течеше и се надяваше да спре да ръми и да духа. Чичо му се извисяваше с цигара в уста. Приличаше на подпалено дърво. Дърво без корен, но с много клони, от които се издигаше струя дим. Дошъл си бе от Ирландия, носеше каскет на райета и зелено шушляково яке, брадата му бе набола. Вдигна пушката и стреля още веднъж, а екотът ѝ огъна сивото небе като лист ламарина. Патиците нададоха зов и се спасиха. Този път нищо не падна. Цял следобед нищо не падна.

– Май да си ходим – каза, докато чичо му слизаше от могилата.

Мъжът му подаде пушката и закри с големите си набръчкани ръце цигара от омачканата кутия, запали я повторно и след като издиша с накъсана кашлица, каза:

– Напоследък се събуждам и гледам рамката на прозореца. Ъгъла на мазилката, не самия прозорец. Има три дупки от фугите между тухлите, но приличат на орлови нокти. Като криле на гаргойл са малко. Нали знаеш какво е гаргойл?

–  Да.

–  Та гледам ги и ми се струва, че всяка сутрин стават все по-големи, впиват се в стената и се приближават като ноктите на граблива птица. Исках да ти го споделя, понеже е нещо, което на никого не съм разправял, а ми се върти в главата.

Чичо му наистина бе изпил три бири на обед, но думите му все пак го изненадаха, макар и преди да се бе случвало да рецитира поезията на Байрон или да се вглежда за дълго в нещо привидно незначително.

– Какво означава според теб – попита чичо си.

– Означава това, което ти казах. Но е свързано и с друго, за което си мислех. Че ако гледам нещо достатъчно дълго, то придобива значение. И колкото повече обръщам внимание на нещо, толкова повече се доближавам до живота или животът ми добива повече смисъл, не знам. Ще стреляш ли?

Момчето бе опряло пушката на земята, студеният метал го караше да я тласка между ръцете си. Майка му щеше да каже да внимава, че всеки момент може да гръмне и да му отнесе главата. Но не и чичо му. Той често гледаше малко над него, сякаш зад гърба му стоеше друго момче, по-високо, на което говореше.

– Хайде, ще стреляш ли?

– Май няма да стрелям.

– Да се прибираме тогава.

Гумите на червения Бристъл гъргореха по мокрия асфалт, докато птиците наблюдаваха как автомобилът изчезва зад завоя и пак се появява. Изчезва и пак се появява. Тази необикновена кола, произведена през 1955 г. бе единственото нещо, което отличаваше чичо му от всички други мъже. Освен характера му, разбира се. Но всички виждаха първо колата и след това човека. Момчето подаде глава през прозореца и се остави на течението да го разроши, докато дребни капчици шареха по челото му като четката на неумел художник. Усмихна се на късмета си, обърна се и се усмихна на чичо си.

– Гладен съм – каза момчето.

След половин час хапваха пържени яйца с наденици в крайпътна закусвалня. Чичо му издърпа една салфетка изпод вилицата и ножа и избърса устата си. Посочи с пръст към дървената врата, от която бяха влезли.

– Виждаш ли онази жена? – попита той.

Момчето се обърна. Кестенява коса, синя рокля и широка усмивка, която разкриваше големи бели зъби. Излъчваше свобода. Жената бе с четири приятелки и изглеждаше, че всички на масата си прекарваха добре.

– Виждам я – отвърна момчето.

– Някога обичах тази жена. А сега дори не се поздравяваме.

– Защо не се поздравявате?

По-рано, когато стреля с пушката, но изпусна. Замисли ли се къде отлетя патицата, която се опита да убиеш? Дали се е прибрала при малките си долу в папрата край реката или се е изгубила някъде около морето? Не, нали? Така и аз не съм се питал защо не се поздравяваме. Такъв е животът.

– Какво ще стане, ако я питаш?

– Предполагам, че тя също не знае.

– Но ти мислиш за нея?

– Не, не мисля, просто я сънувам понякога.

– Искаш ли да я питам дали все още те сънува?

Чичо му се усмихна за първи път от няколко часа. Наведе се и разроши косата му.

– Знаеш ли, понякога си мисля, че майка ти и баща ти са те откраднали. От мен. Приспали са ме за една  година и през това време си излязъл от корема ми. Хайде, да си вървим.

Когато излизаха от заведението чичо му погледна жената с крайчеца на окото, но тя не вдигна глава. На момчето му се стори, че нещо в държанието ѝ се промени, но само за секунда. Сякаш сърцето ѝ прескочи, но нямаше как да го докаже.

Разходиха се в околността. Отидоха до водното колело, където четири патици плуваха необезпокоявани. Чичо му се пошегува, че тук са лесна мишена, но само болен човек би убил патица така. Момчето хвърли няколко камъчета, за да ги сплаши, след което поеха нагоре по пътеката. Набраха боровинки и малко гъби и докато се връщаха, небето се скъса на две и проблясъкът на светкавица ги заслепи. Дъждът се изсипа мигновено. Двамата се затичаха към колата.

Когато влязоха на сухо, чичо му посегна да запали колата, но в този момент жените излязоха от закусвалнята, и той спря ръката си. Жената в синята рокля каза чао на другите, които се качиха в сив мерцедес и потеглиха през калта. Тя изчака известно време, докато колата се скрие, след това тръгна към тях. Дъждовните капки се стичаха по прозореца и усукваха синята ѝ рокля в тялото на водно конче. Приближи прозореца от страната на чичо му, той го свали наполовина и я остави да прошепне нещо в ухото му. Той кимна и задната врата се отвори.

– Здравей – каза тя, – аз съм Нели.

Тревогата, че ги очакват неприятности растеше с всеки километър, но до града имаше време, а засега дъждът ги пазеше – съучастник в тази непредвидена среща. Момчето се преструваше, че спи, за да слуша разговора между чичо му и жената с име Нели, но постепенно сънят го обгърна като в мека кошница. Приспиваше го, събуждаше го и го приближаваше до живота, който му предстоеше да изживее, но момчето не бързаше да стигне там, предпочиташе тихия глас на дъжда да го убеждава, че ще намери това, което търси, дори за кратко, за няколко часа в обратната посока.

Нагоре-надолу колата се клатеше като червена патица по повърхността на водата и когато отвори очи, момчето осъзна, че е само. Огледа се и видя бялата светлина от бензиностанцията, която светеше над него като космически кораб.

Когато влезе в кафето, чичо му дръпна ръката си, която покриваше нейната през масата. Тя се усмихна и му махна да отиде при тях. Момчето седна и скръсти ръце. Беше му студено.

– Чичо ти ми разказва за Ирландия. Трябва да отидеш с него някой път. Сигурно е много красиво, по-красиво от тук при всички положения.

– Не е по-красиво от тук – отвърна чичо му и разтърка лявото си око, сякаш за да скрие нещо.

– Е, аз не съм била и не знам, но за едно младо момче е хубаво да пътува. Казват, че един господин не е напълно завършен, ако не пътува в чужбина.

Чичо му отпи от кафето.

– За какво друго си говорите – попита момчето.

– О, сещаш се, за нищо особено. За това и за онова.

Тя сложи ръка на коляното му и бутна салфетка пред него.

– Обичаш ли да рисуваш – попита го. – Нарисувай ми нещо. Ето ти един молив.

Момчето взе чашата с кафе и без да мисли я сложи отгоре, след което очерта кръг. Вдигна чашата, нарисува една точка в кръга и една отвън. След това под тях прокара дъга, за да се превърне в усмивка. Нели плесна с ръце и ги задържа пред гърдите си.

– Погледни, прилича не само на едно, ами на две усмихнати човечета.

Чичо му взе салфетката и я завъртя.

– Да – каза той. Но едното има глава, а другото няма.

Свързани са, даже все едно се целуват.

– Все едно – повтори той.

Ти си истински художник – обърна се тя към момчето и го прегърна. След това сви салфетката и я прибра в чантата си. – Ще си я запазя и когато станеш известен, ще си я сложа в рамка. Даже, знаеш ли, ще си я сложа в рамка още утре.

– Отивам до тоалетна и след това тръгваме – каза чичо му и стана.

Когато се отдалечи, Нели се наклони към него и докато въртеше картонената чаша в ръце му каза:

– Знаеш ли, аз съм много щастлива. Почти винаги. Днес не толкова. И точно днес го срещнах. Какво е това според теб?

– Той те сънува понякога – отвърна момчето.

Тя се изсмя на глас и другите трима в кафето се обърнаха.

– Повечето жени се надяват на това цял живот. Да имат някого, който мисли за тях. Но аз не съм такава. Знаеш ли, трябва да не обръщаш голямо внимание на нещата, да не се застояваш на едно място. Така си мисля аз. Хората сме склонни прекалено да умуваме и така изпускаме цялата картина, а промяната е хубаво нещо, запомни го, промяната е много хубаво нещо.

– Ти тогава обичаше ли го? – попита момчето.

– Разбира се, аз съм обичала много мъже, мисля, че дори днес го обичам, но за малко. После като се разделим, ще го забравя, но това не е тъжно, не си мисли, че е тъжно, това е естествено. Вие мъжете сте по-сантиментални от нас жените. Не ставай такъв.

– Кога се разделихте?

– Преди седем години. Или осем. Не знам вече, Няколко месеца преди да изчезне.

– Преди да замине за Ирландия?

– А, да, преди да замине, точно така.

Тя отпи от чашата и двамата замълчаха. Чу се пускане на вода и чичо му излезе, бършейки ръцете си в панталона.

– Да тръгваме.

Когато паркираха пред дома ѝ дъждът бе спрял и тримата излязоха на тротоара. Тя прегърна момчето и му каза да бъде смел, след това целуна чичо му по бузата и го прегърна силно; двамата останаха така известно време, той ѝ каза нещо, но момчето не разбра. Докато се качваше по стълбите, тя спря да им помаха, след което изчезна. Скоро един от прозорците на третия етаж светна. Двамата останаха с погледи, вперени в перваза на прозореца ѝ, но никой не се появи и никой не погледна надолу.

– Какви са тези цветя – попита момчето.

– На прозореца ѝ? – попита чичо му.

– Да.

– Орлови нокти.

Разказът е писан за сп. Страница.